Той, Майка му, Жена му – драматичният триъгълник на Едиповия комплекс

Той, Майка му, Жена му – драматичният триъгълник на Едиповия комплекс
17.05.2021 (1522)

Всеки е чувал истории за „лошата свекърва” или „лошата снаха”, в зависимост от страната на разказвача. Различни истории, описващи битката на две жени за влияние върху един мъж – син на едната, съпруг на другата. Битката често е опустошителна, победители няма, жертвите са и от двете страни.

Защо, защо този модел е така масов, присъщ на всяка култура, среда и време?
Защо е така устойчив, въпреки, че е така разрушителен?

Тук не става въпрос за кухненска война между две жени, а за нещо много дълбоко: Едиповия комплекс, определящ първичните емоционални връзки в системата Майка-Баща-Дете.
Ще се опитам съвсем простичко и накратко да обясня сложното му действие, с надеждата, чрез познаването му, да се избегнат тежките последствия. Дано. 

Едиповата фаза е естествен стадии от психо-сексуалното развитие на детето между втората и петата година. В този период, то проявява болезнена привързаност към родителя от противоположния пол: момчето към майката, момичето към бащата. Това е нормално, това е нагонът ни – Ерос-нагонът. Около петата година, този нагон утихва и за детето става важен родителят от същия пол. Това е ключовият момент, в който майката на момчето трябва да се оттегли от доминантната си роля и да даде място на бащата като водещ, мъжки модел на поведение в живота на момчето, така се балансират отношенията Майка-Баща-Дете. Ако бащата липсва физически, важно е да има друга мъжка авторитетна фигура (друг мъж, дядо, чичо), или поне образът му да не се насища с негативизъм. Емоционално, момчето е готово да се отдели от майката, но ако тя не го пусне от себе си, то детето психо-емоционално остава фиксирано в тази фаза и формира поведение на Едипов комплекс (респективно комплексът на Електра при момичетата). Създава се дисбаланс в отношенията Майка-Баща-Дете: бащата е със слабо влияние или е игнориран изцяло, над момчето доминира майката. Тя насочва цялата си енергия към него, грижата “за доброто на детето“, прераства в осакатяващо свръхобгрижване. Контролиран от майчината грижа и проекти за живота му, момчето губи връзка с своите желания, таланти, и умения. „Залепен за полата на майка си” е популярната фраза описваща Едиповия комплекс. Момчето идеализира майката, не развива свой, мъжки модел на поведение и лични умения за справяне в живота, става зависим от майчиното рамо, упсс! – пола.
Това е Едиповият комплекс накратко.

Защо майката не пуска момчето от себе си е друга дълга тема, свързана с нейната проблематика на комплекса на Електра. Колелото на живота се върти все около Ерос-нагона.

 

Животът, в своето многообразие си тече, момчето расте, но не надраства веднъж формирания в детството Едипов комплекс. Когато в живота му се появи друга важна жена, зависимостта от майката се проявява в целия си блясък.
Варианти за развитие безброй, но основните сценарии са следните:

Тежък Едипов комплекс.

  • Момчето е изцяло под влияние на Мама – тя е издигната на пиедестал, нейната дума е закон, нейният избор на жени също, а мама не харесва никоя жена, защото тя ще вземе нейното момче. Момчето е незряло, нерешително, ако има връзки те са от типа „вечни гаджета“, отговорността на брака и децата са непосилни за него, и то винаги се връща при мама. В този вариант, Едиповият комплекс е прераснал в невроза с различни лица: депресивност, подтисната агресия, малодушие, неумение да отстои себе си в каквато и да е среда, сексуални проблеми, сексуални девиации, страхова невроза, ОКР, зависимости всякакви.
  • Това е най-драматичният вариант: момчето не създава семейство, остава при мама (тати и да го има е „безгласна буква“), място за друга жена няма. Родът прекъсва.

По-леки варианти на Едиповия комплекс:

  • Момчето все пак създава свое семейство. Той вече е мъж, но не е излязъл от ролята си на малкото момче, майката не го пуска, тя е идеализирана и доминираща. Съпругата е допусната, но е възприета като „лошото му другарче“, а не като партньор. Мъжът активно поддържа майка си, постоянно сравнява съпругата си с нея – храната, поведението, дрехите, всичко. Финансите на семейството, празниците, покупките, всички важни и маловажни въпроси, минават през Мама. Семейният живот става ад за съпругата. Мъжът, като баща на децата е слаба фигура, точно както неговия баща. Децата в такова семейство живеят с усещането за липса на бащин авторитет, така както баща им не е имал авторитетна бащина фигура. Ако децата са момчета – много вероятно е съпругата, лишена от силен мъж до себе си, да формира към тях Едипов комплекс, и така се завърта колелото на семейните мъчения… Край няма, ей!
  • Детето-съпруг е пасивен, не взема ничия страна, кротко „яде манджите и на двете“, и оставя жена си и майка му да се оправят сами една с друга. Съперничеството между двете жени е до гроб или до развод, както дойде, която издържи. Живот в постоянна, тиха война: на повърхността всичко уж е наред – общи празници, прегръдки и целувки, а извън тях: борба за влияние, неудовлетвореност в душата и студено съпружеско легло.
  • След години на дълги битки, ако съпругата, мотивира от майчинството, любовта, и благия си характер мъдро издържи, мъжът може и да съзрее. Ура! Тук обаче, съзряването натрупано с времето, не носи мъдрост, а умора. Тялото не прощава годините прекарани в напрежение, безсилието преминава в болести. Няма ура.

Както няма виновни, но няма и невинни. Всички играят в един сценарии: споделената невроза на Едиповия комплекс.
Историята, литературата, киното, гъмжат от примери за силни, властни майки и слаби синове. „Свекърва“ на Антон Страшимиров е българската класика по темата – комедията е най-лесният начин да се преглътне тази драматична тема.

Но как, природата не дава ли шанс на съпругата?
Нима любовта не е в състояние да победи?

Да, природата е помислила и за това – победата е възможна отново чрез Ерос нагона.
Сексът е предимството на съпругата, нейното най-мощно средство за влияние върху мъжа. Спалнята – символ на интимния живот, е единствената територия, върху която майката няма достъп. Но изтощена от кавги, неглижиране, унижения и подценяване от страна на съпруга си, съпругата губи сексуален интерес, изоставя най-ценното си оръжие – тя се оттегля от секса. Мъжът ѝ няма за нея сексуална атрактивност, вече не я привлича. Спалнята е само мебел, а не сакрално място за спояване на връзката. Любовникът (ако се яви такъв), е като антидепресант за съпругата или решение на неразрешимия конфликт.
Ерос, под различна форма, побеждава винаги!

Отделянето на сина от майката не означава прекъсване на отношенията, неуважение и отчужденост, въпреки че в зрели години, този процес преминава и през тези драми, и може да трае дълго.
Отделянето е част от порастването на детето. Това е сценарият на доброто родителстване: Майката и бащата, дори да са разделени, да съумеят да балансират ролите си на родители, момчето да поеме мъжкия модел, майката да уважи и цени мъжкото в него. Така, синът не е фиксиран в отношенията си с майката, има свое лично пространство на развитие. Така, вече като зрял мъж, поема отговорност за щастието на себе си и на партньорката си – тази връзка е на първо място в неговата йерархия на ценности, тъй както е речено и в Божието слово: „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се прилепи до жена си; и ще бъдат двамата една плът“ (Бит.1:27). Тези думи многократно се повтарят на църковния венчален обред, само че, обзети от сватбарска треска, в очакване на пищната софра, хората не се вслушват в тези мъдри слова.
Отделянето, самостоятелността на детето е добрият, правилният път, той е в синхрон с биологичната ни програма за продължаване на рода: „Единствения начин, по който децата могат да се отблагодарят на своите родители за грижата им, е чрез пълноценната грижа за своите собствени деца“. Така върви напред и нагоре спиралата на живота.

И накрая: аз съм майка на две момчета – на 25 и 27 години, зная за какво говоря.
Говоря за нашата си, вътрешна майчина борба със собствените притеснения, контрола и амбицията. Говоря за демоните на личната ни проблематика с нашите комплекси, които съзнателно или не, пренасяме върху детето. Говоря за работа със себе си: за не леката задача да изработим вътрешна стабилност, за да не прехвърляме нестабилност върху детето. Да повярваме в себе си, за да повярваме в него, и то в себе си. Да допуснем то да пада, за да се научи да става, така както ние ставаме. Да му позволим да влиза в битките на живота, за да може да се бори, а не да ги водим вместо него. Да приемем, че може да бъде обиден, пренебрегван и предаван и да го учим да се отстоява. Това означава да отделим момчето от себе си. Няма как, то да стане силен мъж, ако не го пуснем от полата си.

Ние, майките, сме и ще останем завинаги в сърцата на синовете си, ние сме любовта. Обичаме ги, и така ги учим да обичат. Есенцията на тази любов е Божественото право да бъдат обичани и от друга жена. Да бъдат обичани по различен от нас начин – с друга любов, със страстна любов – и да са щастливи и отдадени на нея, другата жена.
Тогава, ние майките, ще получим дъщеря в семейството, а не „лоша снаха“. Това е пътят на любовта.