Невротизъм от позитивизъм

Невротизъм от позитивизъм
20.03.2019 (2642)

През 60-те години на миналия век немският психолог от персийски произход Носрат Песешкиян формулира теорията си за диференциалния анализ, която по-късно развива в клон на психологията, наречен от него Позитивна психотерапия. Пасешкиян със сигурност не е подозирал, че термините „позитивна психология” и „позитивно мислене” ще бъдат така гротескно изкривени от селф-хелп издания, коуч-ери разни, ню ейдж последоватeли и други уж просветени и духовни лица. Диференциалният анализ не е елементарна теория и е далеч от надъханото позитивно мислене, лансирано като панацея за всякакви психологически проблеми от същите тези лица.

Човек е сложно устроен, многопластов, ирационален. Мисленето не е единствен и основно определящ процес на нашето психично състояние, то е продукт на много фактори, включително и на физиологията ни. Колкото и да ни се иска да се препрограмираме като усмихнати роботи, не става ей, не става. Дори напротив – стремежът към абсолютен позитивизъм, налагането му като единствената правилна и градивна гледна точка, не води до позитивни резултати. Всъщност, абсолютният позитивизъм се явява стратегия за бягство от личната проблематика. Виждам това редовно в практиката си:
Аз сама съм си виновна за всичко, защото не мисля достатъчно позитивно… ” – такава „диагноза” си самопостави клиентка в кабинета ми и рухна в плач. Моята „диагноза” е друга: невротизъм от позитивизъм. Терминологията е моя, неофициална, определение за емоционално прегаряне – Burn out – от усилията човек да бъде само позитивен, пърхащ от енергия, да живее само във високите нива на емоционална вибрация, разпръскващ любов, светлина, духовност и да прави винаги блестящо добро впечатление.
Също като героя на Алек Болдуин от сериала „Приятели”, който се държеше нечовешки позитивно, но накрая Фийби /русокосата умница, живяла в кашон на улицата и видяла от там живота във всичките му багри/го изкара от сериала с думите, че ѝ прилича повече на Дядо Коледа на Прозак*, отколкото на позитивен човек. Героят на Болдуин, с Прозак или без, е типичен пример за невротизъм от позитивизъм, краен продукт на модата, издигнала в култ позитивното мислене и псевдо духовността като лекарство за всичко. Мъдър сериал, обичам го!
„Невротизъм” е термин за описание на естествено присъщите ни вътрешни конфликти между различните нива на психичния апарат: съзнание /това което зная за себе си/ и подсъзнание /това което не зная за себе си /. Най-често това са несъзнавани конфликти, които усещаме както на психично ниво – като тревожност, така и на физиологично ниво – чрез симптоми и заболявания. В този контекст, изначално, всеки един от нас е в различна степен невротичен! Споко, това е нормалното. Всички носим в себе си вътрешни конфликти, рани, травми от миналото. Всички имаме съмнения, притеснения, страхове и се борим с чувството за малоценност. Въпросът е как приемаме и как се справяме с всичко това, с какви защитни механизми работим? Дойдохме си на думата – защитните механизми. Теорията на Ана Фройд** за защитните механизми е основна в психотерапията и също не е елементарна материя. Ще се опитам да ги обясня простичко: това са психични стратегии /съзнателни и несъзнателни/, чрез които избягваме или редуцираме негативните си преживявания и неприемливите си желания. Нещо като психични бушони. Всеки човек има свой репертоар от защитни механизми и колкото по-богат е този репертоар, толкова по-зряла и психически стабилна е личността.
Съзнателно наложеното позитивно мислене е всъщност вид комплексен защитен механизъм. При него реалността, с изначално присъщата ѝ конфликтност, е отречена, негативните преживявания и неприемливи желания от всяко естество са потиснати и на тяхно място се формира нова реалност и нова реакция – абсолютен позитивизъм. Съзнателно избран мисловен модел, насочен само към желания, позитивен спектър на живота. Система „3 в 1” : три защитни механизма – отричане, потискане и формиране на реакция в един нов, роден от модата на времето механизъм – позитивизмът. Поредното модерно „Ура”! Цяла индустрия – книги, семинари, ритрийти, уъркшопове с харизматични и безспорно интелигентни гурута, са в услуга на супер позитивиста или позитивния невротик – как ще го наречем е въпрос на гледна точка, характеристиките са едни и същи:
• Той се самоопределя само с позитивното и се насилва да живее само в този спектър на живота. Личните негативни преживявания от различно естество – неувереност, неудовлетвореност, ниско самочувствие, гняв, страх – от бъдещето, от провал, от хората, от живота като цяло – не се преработват, а се потулват от ежедневните, многократно повтаряни позитивни утвърждения.
• Реалността е деформирана – гледа се само леката, позитивна част. Проблемите на обществото и близките, кризи, катастрофи, стагнация минават покрай него незабелязано. На лице е съзнателна социална изолация. Новини, социо- и политически предавания не се гледат, филми – комедии и леки сериали, книги – духовен селф-хелп, „Тайната”*** е любима и се знае наизуст. На света се гледа избирателно само през розови очила.
• Позитивно и духовно са припокриващи се понятия, придобили характер на сектантство, където вярата в Бог е заменена с концепцията Вселена. Вселената не е астрономично понятие, а върховна, магична сила с характера на капризна госпожица, която откликва възнаграждаващо само на супер-хипер позитивни мисли.
• Според него причината за проблемите на другите хора е в това, че те не са достатъчно позитивни и поради това сами са си виновни за всичко. Сигурен в абсолютната си правота, той обича да влиза в ролята на наставник, но често не съумява да усети кога прекрачва границата и става досадник.
• Отношението към хората е поляризирано: духовно-позитивни и „онези другите” – негативните, в която група за жалост често попадат най-близките, защото контактът с тях е най-интензивен, а конфликтът – най-раним. За да се нахъсва той търси и намира кръг от съмишленици-позитивисти. Също като алкохолно зависимия.
• Той не осъзнава, че позитивно-духовното е само неговата защита от личната му проблематика, а си мисли, че е неговата абсолютна победа над нея.

Абсолютна победа в живота няма, както няма и абсолютен провал. Има път. Път, който всеки един от нас извървява, балансирайки между полюсите тревожност-удоволствие, негативно-позитивно. Всяка фиксация само в единия полюс, къса връзката с реалния живот и води до абнормна тревожност.

Позитивистът не съумява да балансира емоционалните полюси и рано или късно кризата идва – той попада там, откъдето иска да избяга – негативния полюс. Кризата има много лица – неконтролируема вече тревожност, обсебващи и абсурдни негативни мисли, задушаване, панически атаки, болест, социална изолация или катастрофален сблъсък с реалността, от който той не може да се съвземе. Кризисните проявления са различни, но едно е общо: защитният механизъм позитивизъм вече не работи. Бушонът е прегорял.
Прегарянето е ясен сигнал за промяна, належаща промяна на мирогледа към света и себе си. Не е лесно, връщаш се сякаш в първи клас – отново работа със себе си, проглеждане, съпротиви към него, отново търсене, отново съграждане, хич не е лесно. Съпротивата към новото е силна и болезнена, но хубавата новина е, че няма нещо, което да не търпи промяна. „Panta Ray – всичко тече, всичко се променя” е законът на живота. Другата хубава новина е, че всеки човек сам определя посоката на своята промяна.

Как се излиза от розовата дупка?
Първата стъпка е осъзнаването, че розовите очила на позитивното мислене са били просто защита, съзнателна слепота за себе си и за света.
Втората – приемане съществуването на негативното в себе си и в света като равноправна част с позитивното. Сянката – така Карл Густав Юнг нарича тази неприемлива, непозната, определена като негативна и лоша, отричана част от нашата същност. Сянката се проявява в съпротивата ни към случващото се и хората, в сънищата, в уж безпричинната тревожност, в лошите обсебващи мисли, депресиите, болестите, житейските катастрофи. Дявол, Сатана, Бесове са имената, дадени ѝ от Църквата. Въпреки че я отричаме, тя е важна и мощна част от нашата същност. Тежко е да погледнем в Сянката, да извадим всяка рана и всяко изкривяване в нас и да му дадем право на съществуване. Приемем ли съществуването на Сянката, опознаем ли я, ние отнемаме от нейната мощ и вече можем да ѝ устоим. Приемане обаче не означава одобрение и умножаване на приетото. Приемането разтоварва полюсното напрежение, както казва Юнг: „Отхвърлянето на Сянката разболява, срещата с нея лекува”.
Третата стъпка – интегриране на двата полюса. Адаптация към реалността. Изграждане на нова перцепция за себе си и живота. Всъщност, ние цял живот това правим – опитваме се да балансираме двата полюса вътре в нас и в света. С цената на душевни мазоли всеки извървява своя път между полюсите, за да намери начини да ги интегрира и живее с тях възможно най-здравословно.

Лесен път няма. Има градивен или разрушителен. Градивният е да приемем изначалната вътрешна противоречивост в себе си и да се научим да се справяме с нея.

Тези три стъпки: осъзнаване, приемане, интегриране/адаптация са в общи линии психотерапевтичната насока за излизане от всяка емоционална криза. Но за всеки времето и маршрутът между тези точки е различен. Движението от точка до точка и до следващата и до следващата е личен и доживотен процес.
Да сведем нашия живот единствено до функцията мислене, като основен стълб на съществуването ни, е профаниране на същото. Да си налагаме да гледаме само от светлата страна на живота е като да го гледаме през криво огледало.
Според мен, най-позитивната, оптимистична и градивна гледна точка, е това, което д-р Виктор Франкъл нарича трагичен оптимизъм. Ще припомня кой е д-р Виктор Франкъл – човекът, видял Сянката в най-демоничния ѝ вид – Холокоста, прекарал четири години в най-жестоките концентрационни лагери. Оцелял физически и духовно, а после създал Логотерапията – психотерапия в посока осмисляне на съществуването в драмата на живота, намиране на уроци и смисъл в нея. Оптимизъм идва от гръцката дума Optimum - най-доброто.
Трагичен оптимизъм означава да приемем изначалния драматизъм на живота и въпреки това, да се стараем да покажем най-доброто от себе си.

Оптимизмът не е позитивно мислене. Оптимизмът е много повече неща – вътрешна сила, вяра, доверие, но преди всичко, оптимизмът е действие, усилие да дадем най-доброто от себе си в най-трудните периоди на живота.

Всички имаме куп рани в душата си и компенсираме наличието им по различни начини.
Всички преживяваме емоционални кризи, стресът е всекидневен, страхът свива стомаха ни, тревожността стяга черепа ни, а гневът ни души. Във всеки от нас живее едно малко, подсмърчащо, изплашено хлапе. Всички имаме недоброжелатели, а и ние не към всички сме доброжелателни. Това е част от живота, страданието е неизбежно, дори необходимо като стимул.
Човек, който е приел всичко това – Сянката, страданието, разделите, провалите, смъртта – няма нужда да бяга в позитивизъм. Той се научава да балансира, адаптира се и продължава напред. Живее с отворени очи, преживява драмата и изживява радостта на живота. И няма нужда да бяга в позитивно мислене и да призовава Вселената, просто защото знае, че в живота има от всичко – от трагедията до възхода – и дава най-доброто от себе си в тежките периоди от своя път. Достойно носи своя Кръст по своята Голгота.


Бел.авт.
* Прозак е силен антидепресант.
** Дъщерята на Зигмунд Фройд.
*** Пълнометражен филм, който представя Голямата тайна на Вселената.