Как така вреден? Защо вреден?

Отговорът е прост и ясен: Винаги, когато се втурваме да помагаме на някого, забравили библейската истина "Не прави непоискано добро", ние сме вредни за него и вредни за себе си.
Говоря точно за парадокса на непоисканата помощ, която натрапваме, водени, разбира се, от най-добри подбуди. Вселенската мъдрост и тук се е произнесла с крилатата фраза: "Пътят към ада е постлан с добри намерения". Адът е в душата ни – обида, мъка, гняв, че не сме разбрани и оценени, или съмнения в себе си и вина, че пак не сме направили достатъчно.

Защо непоисканата помощ е вредна помощ?

В хода на живота всеки човек формира свои потребности - емоционални и материални. Емоционалните потребности на всеки човек са дълбоко лични, не винаги осъзнати и формират неговото поведение.

Това е едно от основните правила в икономиката на нашата психика, както и това:

Човек притежава личен ресурс – качества, умения, таланти, с който да се справи в живота. Съобразно този личен ресурс, всеки зрял индивид намира начини да задоволи потребностите си - емоционални и материални. Мисията на всеки от нас е да изживее живота си, като развие най-доброто в себе си.

В желанието си да помогнеш на някого защото мислиш, че на него му е трудно и не може да се справи, всъщност поемаш неговите отговорности и така го лишаваш от възможността да бъде активен, да изгради здраво самочувствие основано на "Аз мога!" и да се реализира. Да изземеш от някого отговорността му за самия него е осакатяваща форма на помагане. Мечешка услуга. Обгрижвайки го, гледаш на него като на недостатъчно добър, недостатъчно компетентен, не достатъчно прозорлив, умен, силен да се справи с проблема си. Улесняваш живота му моментно, а всъщност го осакатяваш личностно, отнемайки му възможността той да изпробва и развие личния си ресурс в житейските битки. Внушаваш му некомпетентност и усещане, че той не може да се справи. И той не се справя. Това е много разпространено в отношенията родител-дете (виж статията "Отровната родителска любов”). А после се чудиш, че той не е благодарен, а дори напротив - държи се дистанцирано, дори грубо, като с натрапник. Ами, така е!
Когато няма ръка протегната в очакване към добрите намерения, те отиват на вятъра.
Вредната помощ е, когато:

• Правиш нещо вместо някого, което той би могъл да направи сам: „Остави това на мене…”, „Аз мога по-добре...“, „Не се мъчи…”. Семейните отношения гъмжат от такива примери.
• Влизаш в ролята на спасител, втурваш се да оправяш отношенията между хората своеволно. Говориш на единия, на другия, на третия…, изхождайки от личната си камбанария, без да си в спецификата на отношенията им.
• Постоянно даваш наставления и съвети щедро подплатени с думите „ти трябва!“ или „ти не трябва” или приемаш позицията адвокат на някого: „Той/тя искаше да каже това… За него/нея ще е добре това и това…”.
• Поемаш нечий последствия: „Нека аз да съм виновен…, наказан…, нека мене да ме заболи вместо теб“.
• Постоянно подаряваш без повод какво ли не. Готов си да свалиш новата си ризата и да я дадеш на първия, който ти е направил комплимент за нея. Раздаваш се, а трудно приемаш комплименти и подаръци.
• Правиш нещо против убежденията си, казваш ДА, а искаш да кажеш НЕ, като мислиш, че така щадиш и подкрепяш самочувствието на другия. Неискрен си, потъпкваш своето мнение и създаваш балон от фалшиво самочувствие на другия. Балонът рано или късно се пука.
• За пореден път, месец, година, изслушваш оплакванията на някого с илюзията, че така го подкрепяш и помагаш да му е стане по-леко. Нищо подобно! Той се чувства по-уверен в черногледия си поглед към света от факта, че има верен слушател-последовател и е много далеч от идеята да благодари за това и да се промени.
• Безрезервното отдаване, оправдано със заблудата: „Не искам нищо за себе си, важното е той/тя/ти/вие/те да са добре“. Декларира се безусловна отдаденост, а всъщност се внушава задълженост и създава зависимост в отсрещния.
• •Всички действия, които помагат на един зависим (алкохолно, нарко или хазартно зависим) да продължи да развива зависимостта си. Примери: даване на пари, плащане на сметки, прикриване с убеждението, с вярата, че е за последно. Не е за последно, „помощта” само отлага удрянето в дъното, което е началото за излизане от зависимостта.
• Всяка форма на свръхобгрижване, свръхпротекция, мислене от типа: „На него/нея да им е леко…”, е вредна помощ. Никой не може да поеме житейския товар на друг.

И още и още много други ситуации от живота, в които човек участва, малко или повече, в различни периоди от живота.

В резюме: Всеки път, когато правим каквито и да е усилия (с думи или действия) да решим проблемите на някого, всеки път когато правим нещо за някого, без да сме помолени за това, ние вредим. Гледаме на другия от прозореца на нашето съзнание, но това не е неговият прозорец. Мислим по начин добър за нас, но не и за него. Влизаме в непозволената за никого роля на Господ. "Няма ненаказано добро" е друга популярна мъдрост, казана точно за това добро - непоисканото.

• Но как, как да не помогнеш на детето си, когато виждаш, че му е трудно?
  
• На вечно оплакващата се колежка, на приятеля със семейните проблеми или на съседите за проблемите с децата им?
  
• И как да не отвориш очите на братовчедка си, като виждаш, какви ги върши мъжът ѝ?
  
• И как да не ти пука, когато виждаш, че еди-кой си приятел, близък, роднина, греши, ама много греши? Как поне да не ги посъветваш?

Правилният въпрос не е как – насочен към другите, а ЗАЩО – насочен към себе си:

ЗАЩО всъщност, така упорито налагам помощта си? Защо се раздавам, въпреки че после страдам от това?

Отговорът "така трябва, аз съм добър човек" е клиширан отговор - не премислен и не осъзнат. Алтруизмът като светоглед е прекрасна философия, но за съжаление, не е основополагаща в нашата психика, а надградена. Отново ще повторя: всяка постъпка е продиктувана от дълбоко лични мотиви и задоволява лични потребности. Така че, правенето на непоискано добро, раздаването за другите, задоволява лични емоционални потребности на раздаващия се, основно две:
Търсене на одобрение, харесване, приемане. Това е основна наша емоционална потребност, част от инстинкта ни за самосъхранение, всички го искаме. Важно е обаче как, на каква цена и кога. Невротичното, болестотворно задоволяване на тази нужда идва от убеждението „ще ме харесат, ако съм добър, ако помагам всеотдайно, винаги”, наложено от възпитателния модел „ти не си важен, важни са другите”. Лош модел. Няма аз, има Те - другите. Правиш всякакви услуги, подаряваш, купуваш, помагаш, раздаваш се до обезличаване. Намираш утеха в еуфорията след правенето на добро, което моментално повишава нивото на допамина и променя настроението от минус съм плюс. На другия полюс в емоционалната скала е разяждащата тревожност от вина, дори срам, че нещо не си направил, обидил си, засегнал си някого и отново страх - постоянен страх, че не си изпълнил нечии очаквания и няма да получиш одобрение. Топка в стомаха, нисък мускулен тонус, ниско самочувствие, панически атаки, автоимунни заболявания, наранявания разни които ти казват спри, спри, но ти не спираш, защото един в глас тебе постоянно съска: "не си достатъчно добър, грижовен, отдаден, не си, не си, не си…", ох!
Съмнително е, че си добър за другите. Сигурното е, че си вреден за себе си.

Търсене на контрол: Да раздаваш себе си, е начин да наложиш себе си. Помагаш, грижиш се за всичко вместо всички, напътстваш, съветваш, даваш повече, много повече, отколкото е поискано и постоянно го изтъкваш - това е рафиниран начин за влияние и контрол върху хората, на които уж се добрува. Зад раздаването и добруването стои убедеността, че моят начин на мислене е най-най-правилният: "Аз зная, аз мога всичко най-добре". Реално обаче се говори друго: "Правя всичко заради теб/него/нея/вас/тях и нищо не искам за себе си”. Внушават се задълженост и чувство на вина и така се формира зависимост в отсрещния. Добруването и себераздаването са станали начин за контрол върху другите. Железен контрол, наложен с кадифена ръкавица: "Раздавам се, правя всичко заради другите безкористно". Така преодоляваш личните си чувства на празнота, страх от самота, несигурност и неудовлетвореност. Контролът носи усещане за превъзходство, но и постоянно съпътстващия го страх от загубата на контрол. Стиснатата челюст, болките във врата и раменете, болестите на опорно-двигателния апарат, хипертонията са едни от психосоматичните симптоми на страха от загуба на контрол, голям страх, ей!

Накратко: В поведението на вечно помогащия, раздаващ себе си човек, се крие неговата лична проблематика – търсене на одобрение или контрол.

Това не е константно поведение, която не може да се промени, а отправна точка към промяна. Посоката на промяната е навътре - към себе си, а не навън - към другите.

Ако някой поиска помощта ти и ти можеш да му я дадеш, без с това да нарушаваш личните си потребности и морални норми - трябва да го направиш. Това е добротата, съпричастността, взаимното обвързване, това е топлата връзка, човечността.

Раздаващ себе си не означава добър. Добрата помощ е подкрепящата помощ - да подкрепиш личния ресурс на другия, да го мотивираш, да му вдъхнеш вяра и сила, че може да се справи по неговия си начин. Но това ще го можеш за другите, само ако го можеш за себе си. Това означава да си осъзнат и отговорен за своите лични мотиви и граници и да отчиташ тези на другите.

Няма нужда да се раздаваш, а просто да бъдеш себе си, без да търсиш одобрение, и да приемеш другите такива каквито са, без да ги контролираш.

Това е път към изграждане на нови отношения - със себе си и с другите. Не е лек път - разрушават се стари, вкоренени убеждения, нагласи, вярвания, за да се изгради един нов Аз - осъзнат и личностно отговорен. Тогава вече, всеки ще поеме и оцени ръката, подадена за помощ.