За книгите, тъгата и надеждата - разговор с Калин Терзийски и Събка Дякова-Чехович

За книгите, тъгата и надеждата - разговор с Калин Терзийски и Събка Дякова-Чехович
01.03.2013 (1385)

За книгите, тъгата и надеждата - разговор с Калин Терзийски и Събка Чехович

Психиатър и психолог - романтици, пишещи, добри познати, изследователи на човешката душа.

Какви хапки от реалността засядат в гърлото Ви?

К.Т.: Зависи от разположението на духа. Понякога ми е по-лесно. Понякога мога да преглътна доста корави и сурови неща от битието. Друг път ми призлява. Най-вече – от несправедливости. Също така – от мързел. От грубост. От диващина. От бездушие. В България има едно такова неприятно състояние на нещата: Хората искат много, но не си дават сметка, че нищо не са направили, за да искат това много. Тъпа, алчна и безпросветна лакомия на фона на разпасаност, простотия и ориенталщина. Като включим към това и типичните ни подозрителност, черногледство и злонамереност към всеки ентусиазъм – стават доста неща, трудни за преглъщане. И завистта. Но човек сам определя размера на гърлото си. Ако се настрои чрез добронамереност и силна воля – той ще успява да преглъща всичко. Ако се води от железни принципи и поддържа духа си висок. Добрият човек е всеопрощаващ.

С.Ч.: Бездушието, примирението, позицията на жертва, посредствеността, липсата на вяра... Виждам това навсякъде – като огромна хидра е, пуснала многото си глави в душите на хората. Зная точно какво е чувството, което засяда в гърлото ми от това – то е гняв, огромен рошав гняв, и не мога, не искам и не трябва да го преглъщам!

Безгрижни ли са сърцата ви при среща с пациенти?

К.Т.: Не съвсем. Понякога се смущавам. Понякога – дори и за пари. Примерно, когато става въпрос за беден човек, който иска да си плати. Аз не му искам пари, но той би се чувствал по-добре, ако плати. Но не му достигат. И става конфузно. Парите са една голяма конфузия.

С.Ч.: Психотерапията е много откровен двустранен процес: ако носиш боклуци в себе си, не можеш да помогнеш на човека срещу себе си за неговите. Не съм безгрижна, но и не си позволявам да бъда обременена от личните си проблеми по време на работа – това е недопустимо. Работила съм и работя много върху себе си, за да застана пред клиента (в психологическото консултиране няма пациенти, а клиенти) разтоварена от своя психически товар, защото само така мога да бъда полезна.


Толстой е казал, че добрият писател трябва да е в състояние да наблюдава сбиване на улицата, след което да опише цяла битка от това сбиване. Същото е и при психотерапията: терапевтът трябва да има рационален ум, изчистен от лични емоции, за да може после, когато клиентът си отиде, да пресъздаде цялостната картина на живота му. При среща с клиента аз съм изцяло ангажирана в тозипроцес и давам всичко от себе си.
Безгрижна съм само когато се забавлявам, пия бира с приятели и говорим глупещини (и на психолозите писатели им се случва!).

Как професионалната практика се вкарва в писмения текст?

К.Т.: Ами примерно аз написах роман „Лудост“. И той стана една от най-важните ми и продавани книги. Просто описах живота си като психиатър. И най-важното – разсъжденията си и чувствата си като психиатър. Направих го, внимателно анализирайки преживяното. Мисля, че се получи. Как се вкарва в писмения текст? – мисля, че просто е необходима осъзнатост и честност. Тоест – ум и смелост.

С.Ч.: Историите от книгата ми „Фитнес за женската душа“ не са взети от сухите протоколи на моите работни срещи като психолог, но както всяко споделяне и всяка книга – те са вид психотерапия. Аз пиша като психолог: не давам съвети, а насочвам; не съдя, а разбирам; не морализирам, а подкрепям. Замислих книгата си в тази конвенция – чрез изповедите на героините читателите сами да открият отговорите на своите въпроси и спасителното разбиране на себе си, което винаги търсим. Това е и смисълът на психотерапията. Двете дейности – писането и работата ми като психолог – за мен са неразривно свързани.

Цитирани ли сте често, защото това е белег на признание и нематериално възнаграждение?

К.Т.: Не съм добре информиран. Може и да ме цитират, но аз изпитвам известна плахост по отношение на това, което се говори за мен, пише за мен и така нататък. Страх ме е да не ме отврати, уязви и да не отрови поезията в сърцето ми това, което правят другите спрямо моето творчество. Коментарите, критиките – избягвам ги. Много добре знам, че отрицателните са продукт на неотработена злоба към света или на завист, а положителните са ласкателства, мотивирани от някакъв радостен порив или симпатия. Или още по-лошо – от корист. Но и те не са обективни. Така че и да ме цитират – аз отбягвам да се интересувам. Признанието е от Горе.

С.Ч.: За мен материалното и нематериалното възнаграждение вървят ръка за ръка, иначе няма хармония.

Белег на професионално признание като психолог за мен е фактът, че клиентите ми ме препоръчват на свои познати и приятели. Това не е малко, имайки предвид все още криворазбраното отношение към професията ми (че ако ходиш на психолог, значи ти има нещо, луд си!), следствие на което хората не споделят под път и над път, че ходят на психолог.

Като писател, за мен е признание фактът, че с издаването на книгата ми се ангажира голямо и авторитетно издателство, каквото е "Жанет 45".

Още по-голямо признание е и това, че „Фитнес за женската душа“ вече се продаде в два тиража.

Признание е това, че много жени ми пишат, споделяйки колко ги е развълнувала и променила книгата ми.

А относно цитатите - да, цитират книгата ми по групи във Фейсбук и я „лайкват“ доста. Всичко това ми дава самочувствие и аз да се самоцитирам в личната си страница и социалните мрежи.

Саморекламата никога не е излишна, ако не прекрачва границите на досадата, разбира се.

Коя според Вас българска книга е феномен с незатихваща обратна връзка?

К.Т.: Тоест – коя предизвиква реакции, които читателите споделят с автора, за да реагира съответно и той? Ами смятам, че повечето най-съвременни книги са такива. Не мога да отделя една. Просто сега има канали на комуникацията, които позволяват да има непрекъсната и много интензивна обратна връзка. Фейсбук, да речем. Авторът разбира за реакциите на читателите си дори и преди да е излязла книгата – благодарение на части, които пуска в мрежата преди излизането от печат. В много интересно и вълнуващо време живеем. Лошото е, че сме глупави и неблагодарни и не забелязваме, и не оценяваме това.

С.Ч.: За мен това е "Възвишение" от Милен Русков! Не преставам да препрочитам любими пасажи, да я подарявам, да я обсъждам с хора, които са я чели, и да говоря за нея на хора, които не са я чели. Тази книга влезе в сърцето ми! Познавам се добре – ще остане там завинаги.

Ако говорим за дълготрайна интертекстуалност, мислили ли сте върху вариант за книга – инсталация – постановка под едно заглавие?

К.Т.: Понякога ми се е искало да изляза от обичайния формат на романа. И да направя нещо като роман – концерт – поема. А защо не и изложба. Но от друга страна, нетрадиционните форми объркват. Те са прекалено впечатляващи именно с формата си – и това отвлича малко или много вниманието от съдържанието. Ако Хамлет се направи на стадион с хиляда танцьори на самба – може и да стане невероятно впечатляващо, но мисля, че едва ли ще се постигнат съществени дълбочини.

С.Ч.: Точно в този артистичен вариант не съм мислила, но в посока към тип фестивал, ориентиран към интересите и потребностите на жените – да.

Преди да стане име на книга, „Фитнес за женската душа“ стана заглавие на програма за личностно развитие и мотивация за жени, която разработих. Какво е това? – в продължение на два месеца се събираме всяка седмица в точно определен ден и час и в постоянен състав (само жени) и отработваме различни аспекти на личността ни: самочувствието, ролята ни на дъщеря, съпруга, професионалист и родител. Работя по тази програма успешно вече трета година, като под критерии за успех разбирам рекламата от уста на уста. Идеята за фестивал дойде спонтанно в разговорите ни. Трябва да поработя по въпроса.

Как се случват вътрешните метаморфози, идването на човека на себе си, неговото помъдряване?

К.Т.: Чрез живеене. Струва ми се – чрез разнообразно живеене. В „Метаморфозата“ на Кафка Грегор преживява промяна не защото става хлебарка... не само заради това. А защото може да погледне света през очите на хлебарка. От нивото на пода. Трябва да видиш живота през много, различни очи. Бъди един ден медицинска сестра, следващия – неин пациент. След това стани полярен изследовател. След това – пингвин. Накрая ще разбереш, че всичко е чисто и просто все живот. Живот като живот. Ако си бил и беден и богат, и болен и здрав – ще знаеш, че всичко е съвсем относително. И няма да си глупаво прилепен само към една гледна точка.

С.Ч.: Целият ни живот е едно голямо пътешествие в търсене на отговори и истини за живота и себе си, едно голямо пътешествие в търсене на нашето Истинско Аз (да наречем така идването на себе си). Като биологичен вид ние сме програмирани към растеж, растежът изисква промяна, метаморфозите маркират промяната. Това не става тихо, лесно и спокойно. Депресивните състояния са признак за необходимостта от промени. Болестите, според съвременния холистичен поглед към човека, също са такъв знак.

В разказите от книгата ми всяка една от героините преминава през трудни етапи в живота си, сблъсква се с вътрешните си прегради, осмисля ги, преодолява ги и продължава напред. Стара снимка, забравен аромат от крема на мама, прочетена книга, изневяра – моята или неговата, нова прическа – могат да предизвикат катарзис. Тогава човек идва на себе си, помъдрява. Помъдряването не е крайна точка, а цяложивотен процес. И не става само с четене на премъдри книги, а най-вече с осъзнаване на личния ни опит – на провалите, грешките и трудностите.

Как да не се привързваме болезнено към хора и предмети?

К.Т.: Като внимаваме. Просто трябва да си налагаме с внимание и самодисциплина известна умереност. Побърканият от страст, зависим от някого или от нещо, е нещастен човек. Та нали трябва да умрем? Значи е доста хубаво да се учим внимателно на това – да не се привързваме особено силно към живота. Но и да се привържем – пак ще го загубим – нали така? Въпросът е дали ще ревем като малки деца, или ще си отидем с достойнство.

С.Ч.: Като добро начало за такава терапия може да послужи култовият филм „Боен клуб“. Препоръчвам да се гледа толкова дълго, докато се осъзнае. Защото човек не може да промени нещо, докато не го осъзнае. Едва тогава може да поиска да го промени, а може и да не поиска... Дори да е болезнена, човек си искат привързаността заради усещането за сигурност, която носи. Живеем в парадокс: от една страна, знаем, че нищо в този свят не е сигурно, освен предизвестеният ни край (онова с данъците го подминавам съзнателно), но от друга страна, сме в постоянна треска на търсене на сигурност – от хора, предмети, емоции. Това е личният аспект на проблема, другият аспект е социален: културата, в която живеем, е изцяло ориентирана към консуматорството и това още повече завихря болезнените ни привързаности. Отвсякъде ни заливат реклами, които ни внушават, че точно притежанието на тази кола, използването на този крем, ароматът на този парфюм и мекотата на тази тоалетна хартия са всичко, от което се нуждаем, за да сме щастливи като ухилените хора от рекламите им. Не разграничаваме истинските си нужди от внушените ни желания.

Вместо да се погубваме от желания, ще направим по-добре да осъзнаем и да се задоволим с потребностите си и да осмислим това, което пее Ленън: All you need is love...

Метрономността в характерите ни - люшкане от единия полюс към другия, сериозна предпоставка за срив в мъжко-женските отношения вкъщи и на работа.

К.Т.: Е, да – винаги големите колебания са риск. Но човек е все пак същество, което осъзнава и контролира – поне донякъде – себе си, емоциите си и настроенията си. На тази осъзнатост се надяваме.

С.Ч.: Не само това е причина за срив в отношенията между хората. Метрономността в поведението е просто белег за криза вътре в личността. Сривът в отношенията е вече белег за криза във връзката като цяло. Кризата – в личен, обществен, социален, икономически и всякакъв аспект – сама по себе си не е нещо лошо, дори напротив – тя е явен знак, че нещо трябва да се промени, че повече така не може, не може!

Окаяното състояние на мъжко-дамските отношения идва и от това, че всеки счита себе си за ОК и търси причината (и я намира, разбира се) за нещастието си в другия. Както е казано в Библията: „Лесно виждаш треската в окото на другия, но трудно гредата в собственото си око“. Всеки е заложил картата на личното си щастие в ръцете на отсрещния: той очаква от нея тя да изпълни определени негови критерии, за да е доволен той, а тя очаква от него той да изпълни нейните условия за нейната представа за щастие. Никой не работи със себе си, всеки иска да изработи другия. Всеки има очаквания към другия и всеки се чувства ощетен. Така изглежда сривът в отношенията. Но и те, както всяко едно поведение, подлежат на развитие, просто се изисква работа, най-важната работа – със себе си.

Какво съветвате – как да контролираме емоциите и изобщо тъмния ангел на разрушението у нас?

К.Т.: Като ги опознаваме. Човек трябва да си наложи смелост и честност. Казвам – наложи! Смелостта и честността не са като черните очи – нещо, което ни го дава природата. Не. Те са неща, които ние изискваме от себе си. Изграждаме в себе си. А когато човек е честен пред себе си – той сравнително лесно ще разгадае какви емоции го водят. Когато ги знае – той ще застане срещу тия, които не са добри за живота му. Като страха, завистта и т.н. И със смелост ще ги победи. Но повтарям – никой не е смел. Никой не се е родил такъв. Човек си налага да е смел. Трябва бързо да определим кой е господарят в цялата тая работа. Господарят трябва да си ти.

С.Ч.: „Тъмния ангел на разрушението у нас...“ – харесва ми тази метафора, много е точна. Проблемът е в това, че лесно разпознаваме този тъмен ангел в другите, но не и в себе си. Библейският пасаж, които цитирах по-горе, е валиден в пълна сила и тук.

Преди да се опитаме да контролираме каквото и да е, трябва първо да го опознаем и приемем като съществуваща даденост, с която да се справим. Иначе попадаме във фазата на отрицанието – хабим много усилия, време и енергия за това, виним се, срамуваме се, страхуваме се – и не си помагаме.

Да приемеш не означава да се предадеш. Да приемеш не означава да се примириш. Да приемеш тъмната си страна означава да бъдеш до болка откровен със себе си, означава да поемемеш отговорността за това, което носиш в душата си, и точно това дава силата да я преодолееш. Много духовни и религиозни учения ни учат на това. Психотерапията води към приемането като път към вътрешен катарзис.

Контролът върху „тъмния ангел“ е наложителен и възможен – чрез различни методи, – но първо и основно е приемането.

В ролевите игри психотерапевт-пациент кой е в по-лека позиция – вие или отсрещната страна?

К.Т.: Ако приемем, че аз все съм терапевт, а не пациент – на мен ще ми е по-трудно. Все пак отговорността е на плещите на лекуващия.

С.Ч.: Няма по-лека позиция! Те са съвсем различни по естеството на своите функции, не могат да се сравняват. Това са много специални отношения, които се установяват в един изключително интимен процес, какъвто е психотерапията, в който всеки носи своите задачи и отговорности. Това не е лека работа, но е вдъхновяваща. Както за мен, така и за клиента, тя е част от пътя ни – към по-доброто наше Аз.


© Интервюто проведе Деана Миткова