Разговорът с психолог не е като разговор с приятелка, съвсем различен е: като скалпел изважда чрез думите стаената тежест в душата. Разговаряме откровенно, до болка - със сълзи и смях, тъга и надежда, мъка и вяра. Това е нелекият път на психотерапията, изцеляващ душата от тежеста на преживяното и страховете от бъдещето, за да се отвори път на здравето в тялото.

След преживяното, ракът вече не е най-страшната диагноза.
Въпросите "Защо? Защо така се случи? Защо на мен? Защо сега?" и търсенето на някаква всемирна справедливост в краткия човежки живот са надживени. Вече не ровим за причини в миналото, вече е ясно, че смисълът не е там, а в настоящето, което преживяваме сега. Присъствието в болката е преминаване отвъд нея - отвъд шока, отвъд страха, отвъд собствените граници на поносимост. Прекрачването на тази граници носи голяма лична трансформация и парадокс е, че това става само в тежките периоди от живота ни. Те, другите - хубавите, спокойните периоди - не ни учат, те ни правят по-силни да издържаме, когато дойде "времето разделно". Болест, раздяла, всяка трагедия са поредното изпитание в живота. Да, рака е тежко изпитание, много тежко, но всяка трудност идва с ползите, които научаваме от нея. Ако ги разберем, разбира се.

Не е лесно да погледнеш на болестта като на учителка в живота, която болезнено поправя предишния начин на мислене, нагласи, отношение към живота и най-вече към себе си. Не е лесно, но така става. Защото, за да продължим напред е нужно да се учим в живота, а нищо не ни учи повече от трудностите. Това е поредният житейски парадокс: не искаме страданието, но чрез него научаваме уроците в живот си.

Осъзнаваме важните за нас неща:

"Амбиция, работа, усилия да се доказвам пред всички и във всичко. Защо? Кой искаше това от мен? Никой. Когато се разболях, разбрах, че не това, което правя, а присъствието ми е незаменимо за близките ми" - Катя.
"Ракът ме накара да прогледна истина за брака си: насилие – емоционално и физическо. Болестта в тялото, ми даде сили да се освободя от болестта в живота си – нещастния си брак. Не мислех, че някога ще бъда щастлива, но сега съм" - Валентина.
"Мислех за себе си като за неудачница. Не бях доволна от мъжа си, от работата си, от свекърва си, от дома си... След болестта разбрах, че може и да нямам живота, който съм искала да имам, когато бях на 20г., но имам много неща с които мога да бъда щастлива сега, когато съм на 40г." - Маргарита.

Проглеждаме за хората в живота си:

"Не казах на сина си, че имам рак. Беше на 17г. Щадях го, мислех го за малък и крехък да понесе моята болест след смъртта на баща си. Колко много съм се лъгала?! Той разбра. Не се отдели от мен. Нямаше сълзи, вайкане и съжаление, държеше се като мъж – грижовен и смел. С болестта пораснахме и двамата" - Иванка.
"Много хора се отдръпнаха от мен, не ги виня. Хората се объркват в страха си, когато разберат, че някой е болен от рак. Отръпват се не защото са безчувствени, а защото са толкова изплашени, че са безсилни да бъдат откровени в своето състрадание" - Костадинка.

Излизаме от дългогодишните илюзии за себе си:

"Не можех да повярвам: как така - рак, на мен?! Не може да бъде, аз съм силна, успяваща, победител, тази болест не е за мене! Репчех се на живота, борех се с него, все гледах да съм "с едни гърди пред другите". Е, тези гърди вече ги няма, но се научих на живот с разбиране, търпение и хармония" - Весела.
"Не намерих отговор на въпросите "защо на мен?" и "с какво съм заслужила?", но намерих друго: осъзнах, че живеех във вина и постоянно търсех виновни. Няма вина, има причини. Чрез болестта се научих, да не се виня и да не обвинявам другите. Сега приемам себе си, приемам и хората, такива, каквито са. Така се живее по-леко. Тежък урок, но така е трябвало" - Янка.
"В лекарския кабинет, когато чу диагнозата, мъжът ми се разплака като малко дете. Погледнах го и си казах: Боже, не може ли поне сега, аз да съм слабата, а той - силният? "Ами не можеш да бъдеш това, което не си" - пак сама си отговорих и започнах да го успокоявам, че всичко ще бъде наред. Неговия страх, стана моя сила" - Наташа.

Припомняме си забравени мечти и се учим да мечтаем отново:

"Мечтаех за бяла рокля с тънки презрамки и с мъжа ми да се разхождаме на кея в Ахтопол ... Година преди операцията той ме напусна, а бялата рокля все я отлагах за после. Няма после, има сега, само тук и сега! Ето ме в бялата рокля - чувствам се страхотно, въпреки протезата и майната му на това, че тя личи! Това е моето тяло, в моята мечтана бяла рокля. Обичам го!" - Жени.
"Когато се събудих след мастектомията, усетих неистов копнеж да се отпусна по гръб в морето и просто да се оставя водата да обгърне и да гали тялото ми: да го измие, да го пречисти, да го оздрави. Лежах в миризливото болнично легло и съвсем съзнателно мислех само за това. Така прогонвах страховете си. Направих го след три месеца: гола, без бански и с гола, след химиотерапията глава. Няма друго такова усещане, няма: щастлива просто защото съм жива!" - Илиана.

Правим най-важните в живота си - прощаваме и благодарим:

"Не можах да простя на дъщеря си, че след развода остана при баща си. Не говорех с тях. И за рака не казах. Бях много, много обидена. Видях я като в мъгла - стоеше до леглото ми след операцията и тогава сякаш някакъв балон се пукна в гърдите ми и освободи огромна тежест от мен. Нямах сили за думи, само сълзи, порой от беззвучни сълзи се стичаше по лицето ми. Простих и. После дойде чувството ми за вина ..., после най-трудната прошка: към себе си. А рака? Прошката е моето лечение на рака. Или рака е лечението за душата ми? Не зная, а и няма значение. Важното е, че всичко си дойде на мястото" - Дора.
"Преди операцията целунах гърдата си за сбогом. Поплаках си. Галех я с благодарност за откърмените си деца, за удоволствията в секса и се зарекох да се грижа за тялото си, да го обичам и да ценя всичко, всичко, което имам. Усетих невероятна сила в себе си. Сега галя белега на отрязаната си гърда с благодарност, че съм жива и се радвам на живота, повече от всякога" - Кети.

Няма приказки без щастлив край. Щастливият край на всяка една приказка, дори на най-тъжната, е в нейното продължение днес. В мъдростта, които научаваме и посланията, които оставяме.
Виктория е името на всяка жена, победила рака.
Виктория е името на всяка жена, приела живота с всичките му багри.
Виктория е името на всяка жена, избрала да обича себе си и живота.
В любовта към живота е силата ни за живот. Тя е във всяка от нас.

Събка Дякова-Чехович,
психолог